pe6o's blog

Imagine this article is written in 2 years. Read it. Then think again.

In a world of diminishing values and luring skepticism, where offline communication just might happen due to online one, social media serves as a river bent: strong, until you think it might get a crack. Then, the notion of its stability and validation turns into a debatable issue. I think this is what might happen.

We might all crack.

Far apart from the definition of hate [intense hostility and aversion usually deriving from fear, anger, or sense of injury], the defining feeling towards the social media is predominantly one: addiction. It may be true for a small percentage of all the people, it may be true that no one around you has not even heard of Twitter but you are certain they will. Argue if I am wrong, but how many of you tried it and never used it again? Yep, still addicted.

If you actually have not heard it, let me just prove my point: How many times you log on Facebook per day? What is the first thing you do when you get back home? How do you actually feel when you get a shared link? What is the next big buzz that is going on the web? Please, write an honest comment below. Straight to my point:

Links between people are not anymore what they used to mean.

The fluids are ever more contained within the box you are living or working in. Fear of not being connected over the web is drawing in now and then, anger of not being replied back drives your sense of being hurt. Hate is NOW emerging and it is towards the people around you. I want to drive it towards the Media itself.

Again, it might not be true for You. Reading this, you might be in your mid 20’s or more, almost fully developed a justified sense of the world having lived in times of no cell phone and no emails and successfully balancing the on/off button. But You as well perfectly know what is going around us:
7 year-old kids spend as much time in class as on their mobiles,
10 year-olds have 100’s of friends on Facebook who start build relationships online,
13 year-olds are observing 50-year-old genitals on chatroulette and…laugh. No shock. Laugh.

On the other hand, grown-ups, in probably all fields of business, need social media. They need it so badly, that

the dream of not needing it has become needless.

The flash back of the stationary telephone phone calls is accompanied with nothing but a naïve smile. Sometimes we do laugh as well.

Nevertheless, inside we feel that the unprecedented benefit of our blogs and online connection that enlarge our horizons is actually the path of introvert happiness, one which is out of necessity, not out of pure instinct. We need to share everything and paradoxically we do not need to share it with the people around us. We have become so much self-aware of how we present ourselves and the things that defines is that the famous share is care now it is careful what you share.

We have built a social media awareness how to express our feelings.

…to be continued

For English, press the second button on the top ;)

Вчеросъздаденият блог, The Old New World, е израз на вечното ми желание да се науча да пиша качествено и на признателността ми към редицата блогъри, които с лек размах на повечето си пръсти успяват да подхранват това ми желание.

Вчеросъздаденият блог в същото време е и реверанс към всички нас, защото в него всички читатели могат да допринесат за неговото развитие, а именно – всеки може да напише нова книга или нова глава от дадена книга. Резултатът е ясен: всеки ще се превърне в автор, а сюжетът на книгите ще се обрисува с пъстротата на различните ни умове. Така ще се получи едно своебразно многопластово огледало на това кои сме ние, как мислим и за какво мечтаем. За тези, които могат да се гледат спокойно в огледалото ;)

В това е заложен и смисълът на заглавието: Старият нов свят, в който се лутаме целенасочено от нещо познато към нещо непознато, от общото ни миналото към общото ни бъдеще. Нека да го напишем заеднo!



"Thank you, thank you very much..." ;)

"Цели се винаги към Луната. Дори ако не я стигнеш, ще станеш звезда."

Красимир Балъков добре го е написал в еди-си-коя година в оная готина книга за гости на Слави от добрите му години. Когато Любо имитараше Бойко още като бодигард, а Виктор-удобното ни разкаваше как да си направим надуваем дюшек за морето от шишета за минерална вода...

Тогава да се стремиш към Луната сигурно е бил лукс, който само някои са се усмелявали да пожелаят. Сега не е така. Сега човек мечтае без граници. Сега повечето възприемат света като една голяма топка, на чийто "край" утре можеш да отидеш. Утре даже човек може да построи стълба към Луната...

Днес аз мечтаех да отида до Испания на гости, да прескоча до Австралия със семейството ми, да работя за година-две някъде на "Запад" и да се върна в милата ми родина. Вчера метаех за различни неща. Утре ще желая друго. И това започва да ми гризе съвестта.

Замечтавал ли си се някога? Ама истински: Представяш ли си се след пет, десет или двайсет години как изглеждаш, къде си, с кой си, какво си постигнал? Как се чувстваш тогава, там? Можеш ли да си позволиш да мечтаеш или някой, някак си, понякога ти пречи да разпериш свойте мисли. В офиса ли с в момента, или си в оная бърлога, която наричаш вкъши, но никога и своя дом, защото знаеш как отдавна си загубил топлотата на своя дом. Имаш ли някой до теб, който знае какво искаш и който ще те последва накъдето и да отидеш, или най-нежно сте си поставили окови на краката и стъпчица по стъпчица, тихомълком си купувате кашкавал "Пършевица" във Събота следобяд? Или си сам. Напълно сам.

Евентуално изплувалата картинка на твоя идеал за щастие е най-вероятно един мираж. Това е моментно състояние на твоя неистов стремеж към онова, което мислиш, че е щастие. Но щастието не е в ума. То е тук. В Сърцето.

Гризе ме защото, усещам как никога не съм имал една точна мечта. Да, да отида тук и там, да видя "свят", да усетя малко чист въздух, да тези неща всеки си ги мечтае. Кучето на съседа сигурно вече си мечтае да отиде във Венеция и нахрани някой гълъб. Но аз не съм си позволявал повече. Не искам. Tи знаеш ли какво преследваш в тоя живот и знаеш ли как ще го постигнеш? Удобно ли се чувстваш като се замисляш за това нещо? Не вярвам, че се чувстваш добре. Самата мисъл те подтиска. Мисълта за това, какво трябва да направиш, каквто трябва да спечелиш и загубиш. Какво би жертвал в името на своя блян:

Любов? Пари? Щастие? Здраве? Би ли жертвал себе си?

Затова, аз просто преставам да искам. Преставам да мисля, какво искам, преставам да мечтая за утре. Почвам да мечтая днес. Писна ми от лукса на мечтите, писна ми да си мисля, какво мога да направя и какво не, писна ми да слушам, че човекът е голям колкото и мечтите му. Не, ние сме точно толкова големи, колкото сме в Момента. А утре е животът ни е такъв, какъвто го направим Днес. И не искам тая пътеводна звезда, да ме вкарва на тривиални коловози. Искам просто нейната малка светлинка да ме топли Сега.
***
За тогава, когато сега ще бъде някога.

Winning the Australian Open 2010 and his 16th Grand Slam title about some hours ago, Roger Federer continues to prove his personal legend:



Andy Murrey has been again, after 2008 U.S. open, unfortunate to lose against Federer in a Grand Slam, thus not providing Britain with a title since Fred Perry in 1936. Nevertheless, Britain has always backed him up:



So, to all of you and especially to my brother Hristo, who has a birthday today: Keep pursuing your legends. Your home will always stand behind you!

Happy Birthday, my brother! Hold Tight.

What did you do the last 2 weeks?

Just think about it: You probably got up from bed quite early in morning, reluctantly trying to catch the various swiftly dispersing last captions of your sweet dream. Then you did all the involuntary things that one does for that time of the hour: like having a bath or brushing your teeth or dressing differently and coincidently according to the day and so on. You probably did all these things whilst thinking about your work, about the great time you had last night, about your husband, wife, boyfriend, girlfriend, kids or any person that you want or don't want to think about. Then, for the last 2 weeks, you probably had to work hard or to study for exams, enjoying all the happiness and all the turmoil that are mutually inseparable and integrated throughout that day. Therefore, towards the end of it, you probably said "What a day!", bumping onto the comfortable furniture you have at your private place or at your parents' sweet childhood nest. Definitely you had something nice to eat, something that deliciously notified your mind that you are at peace now. You maybe kissed you beloved ones numerous times and you went to bed, hoping and dreaming your day tomorrow is going to be just a little bit better.
***
For the last 2 weeks, trapped beneath her college, Darlene Etienne, probably had the same dream:

After these 2 weeks, her dreams came true. And she said 'thank you'.
***
Never stop dreaming.
Never, ever.

"What’s the world’s greatest lie?" the boy asked, completely surprised?
“It’s this: that at a certain point in our lives, we lose control of what’s happening to us, and our lives become controlled by fate. That’s the world’s greatest lie."

Newborn in Haiti, 20.01.2010, boston.com/bigpicture

This boy will someday understand the truth about the world's greatest lie.

today, 81 years ago, Martin Luther King Jr was a 3-day-old baby:


today, after being 81 hours beneath ruins, Jean Luis Sainte Heleine is happy to be alive:


today, for 81 seconds, I will leave you to dream...


today